Стефан Пройнов: Вижте цялата история за находката в Девня

Стефан Пройнов: 288 килограма сребърни римски монети са намерени в Марцианопол. Ето и цялата история публикувана от музеят в Девня:

„1929 ДЕВНЕНСКАТА КРУПНА МОНЕТНА НАХОДКА“
Около средата на І в. Тракийското царство било анексирано от Рим и превърнато в провинция (Петков 2011: 177–178, 262, бел. 266). В началото на ІІ в. император Траян (98–117) започнал мащабна реформа, с която се променила административната организация на Тракия. Съществуващите дотогава стратегии, обособени на племенен принцип, били заменени с градски територии (Тачева 2000: 47). Новото райониране било съпроводено с даване на градски статут на съществуващи по-големи селища и със създаване на нови градове (Филов 1915: 177–206). В североизточния край на провинцията бил основан град Марцианополис. Според местните жители той бил наречен на сестрата на император Траян – Марциана (Марциа) (Dexipp. Scyth., fr. 25; Amm. Marc. ХХVІІ, 4, 12; Jord. Get. 93). По тази причина се приема, че градът е създаден през управлението на Траян, но това, може би, не е така. Най-ранните епиграфски паметници с името на Марцианополис са от времето на император Антонин Пий (138–161) и затова е изказано мнение, че дори да е фигурирал в урбанистичните планове на Траян, изграждането на Марцианополис е започнало при император Хадриан (117–138), а освещаването му е станало при неговия приемник Антонин Пий (Тачева 1997: 309–311).
Марцианополис е бил в пределите на провинция Тракия до началото на 193 г. През тримесечното управление на император Пертинакс (1 януари – 28 март 193 г.) северната граница на провинцията била променена така, че градът и неговата територия станали част от съседната провинция Долна Мизия (Ботева 1997: 27–28).
Към края на ІІІ в., когато след административната реформа на император Диоклециан (284–305) Долна Мизия била разделена на две провинции – Скития и Втора Мизия, Марцианополис станал главен град на Втора Мизия (Jord. Get. 92). Този му статут се запазил чак до началото на VІІ в. Тогава, подобно на останалите късноантични градове на север от Стара планина, той бил окончателно изоставен (Ангелов 1999: 9; Ангелов 2002: 108).
В своята петвековна история Марцианополис претърпял възходи и разорения. Готските нашествия от ІІІ в. оставили и върху него своя отпечатък. Добрите укрепления и смелостта на жителите му го защитили през 248 г. от реалния или митичен крал Острогот. Градът бил обсаждан, но не бил превзет (Dexipp. Scyth., fr. 25; Jord. Get. 90–93).

Две години по-късно готите, предвождани от Книва, нахлули в Долна Мизия и Тракия и на два пъти успели да разбият римската армия, която се оп284
итвала да ги прогони от провинциите. При второто сражение, което станало недалеч от Абритус през пролетта на 251 г., загинали император Траян Деций (249–251) и синът му Херений Етруск (Dexipp. Chron., fr. 22; Scyth., fr. 27; Jord. Get. 101–103; Zosim. I. 23; Lact. De mort. pers. 4, 3).
В съвременната наука се е наложило мнението, че през 250 г. или 251 г. Марцианополис бил превзет от варварите (Мушмов 1930–1931: 263; Gerov 1963: 139; Gerov 1975: 60; Минчев, Георгиев 1979: 103, 111; Ангелов 1999: 14; Ангелов 2002: 107; Kolendo 2008: 120–121) или обсаждан безуспешно (Boteva 2001: 40), но то не намира потвърждение в писмените извори, нито може да се проследи по датировката на разрушенията и горелите пластове, установени при проведените досега археологически разкопки.
Втората известна от изворите готска обсада на Марцианополис била през 269 г. Тя, подобно на тази от 248 г., се оказала неуспешна (Zosim. I. 42, 1; SHA 9, 3). Изглежда, че през следващите десетилетия градът все пак бил превзет и разграбен. До момента най-ранните следи от опожаряване, установени при разкопки, могат да се датират в края на ІІІ в. (Кузов 2010: 279–282).

През ХІХ в. европейските изследователи проявяват интерес към античните градове в балканските владения на Османската империя и забравеният от векове Траянов или Хадрианов град бил преоткрит. Името Марцианополис било свързано с руините, намиращи се недалеч от северния бряг на Девненското езеро, покрай двата бряга на късата, но пълноводна река Девня (античната Потамос), отстояща на около 24 км западно от Варна (Тепляков 1833: 101, 128–129; 133–134; 144; 421; Ангелов 2001: 15–18).
В днешно време Марцианополис е известен с проучената в периода 1975–1981 г. къща (villa urbana) с мозайки (Ангелов 1999: 19–20; Ангелов 2002: 116–117), която през 1986 г. е превърната в „Музей на мозайките“ (Минчев 1986: 33–36). Това откритие обаче, което е достояние на стотици учени и туристи, не може да измести по популярност прочутата марцианополска монетна находка (Mouchmov 1929: 441–444; Mouchmov 1934; Depeyrot 2004).
Едва ли има в света специалист по римска императорска нумизматика или колекционер на римски монети, който да не е чувал за Марцианополис и намиращото се над руините му село Река Девня (днес кв. Изворите на град Девня). Тук на 10 ноември 1929 г. е намерено може би най-голямото известно днес съкровище с римски сребърни монети, отсечени в периода от края на І в. пр.Хр. до средата на ІІІ в. сл.Хр. Според публикуваната информация през 1929 г. в музеите във Варна и София са постъпили 81 044 монети, а още около 20 000 са били разпилени между селяните и по-късно продадени на сарафи, златари и колекционери в България и зад граница (Mouchmov 1929: 441–444; Мушмов 1930–1931: 263; Mouchmov 1934; Герасимов 1974: 19). В запазената част от съкровището има монети с имената на 54 представители на римски владетелски семейства – императори и цезари и техни майки, сестри, синове, дъщери и съпруги. Най-ранните денари са от легионерски емисии на Марк Антоний (43–33 г. пр.Хр.), а най-късните антониниани са на Траян Деций и Херений Етруск.
Игор Лазаренко
285
Това, което се знае днес за девненското съкровище, е публикувано в няколко научни издания (Mouchmov 1929: 441–444; Мушмов 1930–1931: 263; Mouchmov 1934). Първична публикация на монетите по владетели и типове е направена през 1934 г. (Mouchmov 1934).
Всички популярни факти около намирането на съкровището се основават на кратките съобщения от тогавашния уредник на нумизматичната сбирка на Народния археологически музей Никола Мушмов. Разказите на съвременниците са променени или забравени, а част от документацията, която е съпътствала движението на монетите от Девня през Варна до София, вероятно е била унищожена от пожара в сградата на Археологическия институт на 30 януари 1944 г., когато са изгорели инвентарните книги на нумизматичния отдел към Народния археологически музей (Юрукова 2004: 2).
Малко известно е, че монетното съкровище, след като е прибрано от Река Девня, е било предадено на Варненското археологическо дружество. Дружеството е било дейна организация с добре водена документация. Част от неговия архив, в която се съдържа информация за археологически обекти и предмети, понастоящем се съхранява в Регионалния исторически музей – Варна. Тук е и папката с ръкописен надпис „1929 Девненската крупна монетна находка“. В нея има актове, протоколи, телеграми, чернови на писма и опис на монетите, които са останали за колекцията на музея във Варна. Тези официални и неофициални документи позволяват да се възстанови с някаква степен на достоверност историята около намирането на съкровището и случилото се с монетите през първия месец след това.

Сутринта на 10 ноември 1929 г. оземленият в село Река Девня бежанец Панайот Тодоров, който бил местен общинския съветник, наел трима цигани да изкопаят в двора му тоалетна яма с размери 2½ на 2½ метра. Следобед, на около 2 метра дълбочина, в южната страна на ямата се очертали две пресичащи се каменни стени. В ъгъла между стените циганите се натъкнали на един долиум. Тринадесетгодишният син на П. Тодоров, който наглеждал работата, искал да разбере дали има нещо в съда и помолил стоящия до изкопа мъж да го удари с кирка. От счупения долиум се разпилели монети.

Вестта за откритието моментално се разнесла из селото и за минути на мястото се събрали около 200 души. През това време циганите разкрили втори, по-малък долиум, който се разпаднал, докато копаели около него. Той също бил пълен с монети. Хората започнали да вземат от разпилените монети, като някои дори слезли в трапа да пълнят чувал.
Известен ред в настъпилата суматоха сложили пристигналите на мястото общински стражар Петър Божилов, секретар-бирникът на общината Георги В. Копчев и писарят Никола Заков. Част от монетите, примесени с много пръст, били събрани в три чувалчета и занесени в къщата на П. Тодоров, а по-късно пренесени от стражаря П. Божилов с количка в общината. Секретар-бирникът поставил на пост до трапа полицейския стражар Киро Стоянов. По настояване на собственика на имота кмета на селото Кръстю Ю. Долапчиев
„1929 Девненската крупна монетна находка“
286
се обадил по телефона на варненския околийски началник Сава Яранов и му съобщил за намереното съкровище.
Надвечер, когато хората се разотишли, кметът и брат му Янко Долапчиев отишли при трапа. Кметът изпратил стражаря да повика писаря тъй като трябвало да се изготви акт за намерените монети, които били в общината. Докато стражаря се върне, двамата братя напълнили войнишки мешки с монети и ги занесли в къщата си.
Вечерта, около 21 часа, в сградата на общинското управление на Река Девня се събрали кметът Кр. Долапчиев, секретар-бирникът Г. Копчев, писарят Н. Заков, общинският стражар П. Божилов, участъковият лекар д-р С. Каклюгин и началникът на телеграфо-пощенска станция Йордан Йосифов. Те запечатали трите чувалчета с монети, които били пренесени през деня от дома на П. Тодоров в общинското управление, номерирали ги и ги претеглили с кантара на общинското управление. Първото чувалче тежало 25,5 кг, второто – 25 кг, а третото – 18 кг. Бил съставен акт, в който се описвали накратко обстоятелствата около намирането на монетите и се посочвало теглото на чувалчетата.

На следващия ден, 11 ноември, към 12 часа в Река Девня пристигнали с автомобил варненският окръжен управител Б. Кисов и варненският околийски началник С. Яранов. Двамата се срещнали с кмета Кр. Долапчиев и той ги завел до трапа с долиумите. Всички монети от по-малкия долиум били взети предния ден. По-големият не бил изпразнен, но личало, че от него е взето някакво количество, което го е запълвало с още около 15–20 см. В присъствието на окръжния управител, околийския началник и кмета останалите монети били извадени от долиума и поставени в два газени сандъка и едно чувалче и занесени в общинското управление. Големият долиум също бил прибран в общинското управление за запазване и предаване на археологическия музей във Варна, а малкият при ваденето от ямата окончателно се разтрошил.
След като били пренесени в общинското управление, сандъците и чувалчето били претеглени с общинския кантар. Те тежали 100 кг, 90 кг и 30 кг или общо 220 кг. Заедно с прибраните предния ден три чувалчета с общо тегло 68,5 кг събраните монети и пръстта покрай тях тежали 288,5 кг.
Сандъците и чувалчетата били предадени с акт на варненския околийски началник. Актът бил подписан от варненския околийски началник С. Яранов, общинския кмет Река Девня Кр. Долапчиев, общинските съветници П. Тодоров и Димо П. Габровски и секретар-бирника при община Река Девня Г. Копчев.
До вечерта на 11 ноември монетите били пренесени във Варна.
Същия ден от Варненското археологическо дружество било изпратено писмо до варненския окръжен управител с искане да получат информация за намерените в Река Девня монети и предмети и те да бъдат предадени във Варненския музей. Искането се основавало на чл. 3 и чл. 12 от Закона за старините.
Игор Лазаренко
287
На 12 ноември варненският околийски началник С. Яранов предал монетите на председателя на Варненското археологическо дружество Карел Шкорпил и разказал известното му около тяхното намиране. Той, подсекретарят на окръжното управление, председателят на археологическото дружество, лекарката при девическата гимназия и служителите, които донесли децималните везни от гимназията, присъствали на поредното претегляне на монетите, които вече не били в два газени сандъка и четири чувала, а в един газен сандък и шест чувала. Общото теглото на смесените с пръст монети заедно със сандъка и чувалите било 289 кг.
Тъй като било ясно, че значително количество монети е взето от девненските селяни, С. Яранов бил помолен да издаде заповед разграбените монети да се предадат на административните власти, в противен случай с нарушителите да се постъпи съгласно закона.

В музея монетите били извадени от чувалчетата и сандъка и прехвърлени в седем малки сандъчета. Известна част били почистени. Установило се, че те са римски императорски денари и антониниани. Най-ранните екземпляри били на император Траян, а най-късните – на Гордиан ІІІ (238–244). Сандъчетата били заковани, завързани и запечатани с печата на Варненското археологическо дружество. К. Шкорпил поискал от директора на клона на Българската народна банка във Варна да ги приеме за съхранение, но той не се съгласил без разрешение от централата на банката в София и сандъчетата останали в музея.
До края на деня от Варненското археологическо дружество било изпратено писмо до директора на Народния археологически музей в София, с което се съобщавало за намереното в Река Девня съкровище и за предаването на монетите за съхранение във Варненския музей.

На 15 ноември стражарят при варненското градоначалство К. Д. Стефанов приел от Варненския музей шест заковани, превързани и запечатани с печата на Варненското археологическо дружество сандъчета, за изпращане в Народния археологически музей в София. Седмото сандъче останало за Варненския музей.
В протокол на Варненското археологическо дружество от края на месец ноември пише, че сандъчетата са предадени на Никола Мушмов, уредник в Софийския народен музей, и са били пренесени до Софийския музей, придружени от един полицейски стражар от Варна. Не става ясно дали Н. Мушмов е идвал във Варна да приеме сандъчетата и защо в архива няма предавателно-приемателен документ с неговото име и подпис. От черновите на писмата от Варненското археологическо дружество до Народния археологически музей от 16 ноември, в които се иска музеят в София да покрие транспортните разходи, които дружеството направило за транспортирането на сандъчетата до София, и се съобщава кой стражар ще ги придружи по време на пътуването, се подразбира, че в момента на изпращането им не е имало софийски представител във Варна.
„1929 Девненската крупна монетна находка“
288
Пак на 16 ноември до Народния археологически музей в София били изпратени два преписа от приемателни актове на Рекадевненското селско общинско управление за откритата крупна монетна находка.
На 21 ноември членовете на Варненското археологическо дружество се събрали да решат някои текущи въпроси. Тогава пред тях К. Шкорпил докладвал девненското съкровище и извършеното от дружеството за неговото запазване и изпращане в София. Било обсъдено и искането на пристигналия във Варна нумизмат Нубер, управител на музея в град Панчево, област Войводина, Сърбия, да почисти и систематизира монетите, които са във Варненския музей. Решено било да се иска разрешение от надлежните власти (министъра на народното просвещение или директора на Народния археологически музей в София) и тогава да му се предостави или откаже достъп до монетите.
Самият Нубер също изпратил телеграма до Народния археологически музей, в която освен разрешение да прегледа варненската част от съкровището, искал да му се разреши да купува от останалите у селяните от Река Девня монети, които вече се продавали във Варна на едро по 5 лева. Това провокирало недоверието на К. Шкорпил към Нубер и станало причина за основателни съмнения доколко интересът му към монетите от съкровището е научен, а не колекционерски или търговски.
Изглежда Нубер предполагал, че при толкова много наскоро отрити монети има голям шанс да попадне на редки екземпляри, още повече че в България по онова време античните монети са се ценели основно като метал и с изключение на Н. Мушмов и няколко колекционери, не е имало хора със систематични познания по антична нумизматика.
Искането на Нубер подтикнало К. Шкорпил отново да настоява пред Варненския околийски началник С. Яранов да се издаде заповед, с която да се задължат всички лица, взели монети от девненското съкровище, да ги предадат на властите, а опитите да ги продават да се наказват строго.
На 22 ноември Варненското археологическо дружество получило телеграма от директора на Народния археологически музей Рафаил Попов, с която се разрешавало на Нубер да прегледа монетите във варненския музей. Била съставена комисия от К. Шкорпил, Д. Андреев и архимандрит Инокентий (секретар на дружеството), която да извърши заедно с Нубер почистването и подреждането на монетите. Тази работа била извършена до края на месец ноември. На 4 декември К. Шкорпил изпратил телеграма до Н. Мушмов, в която го уведомявал, че чистенето на монетите е приключило и го предупреждава да внимава с Нубер.
Докато бил във Варна, Нубер купувал монети, но те изглежда са му били конфискувани от властите. Това се разбира от послеписа в чернова на писмо от 18 декември, изпратено от Варненското археологическо дружество до Народния археологически музей. В краткото изречение се посочва, че сред монетите, които властите конфискували от населението, антикварите и златарите във Варна, са и тези, които Нубер е купил.
Игор Лазаренко
289
Посочвам тези подробности, защото те може да са част от предисторията на размяната, при която през 1936 г. Народният археологически музей получил единствената златна монета на цар Иван Асен ІІ (1218–1241) и първия известен моливдовул на Георги, монах и синкел български, срещу 140 от по-редките „девненски“ денари. Колекционерът, който е бил страна в размяната, живеел в Белград, Югославия. Там станала и самата размяна (Петров 2010: 49–54).
Идването на Нубер от град Панчево (само на 15 км от Белград) във Варна по повод девненското съкровище, проявеният от него интерес към състава му, желанието да купува монетите, които не са били прибрани в музеите, и контактите му с влиятелни хора от Народния археологически музей в София подсказват, че е много вероятно той да е бил частният колекционер или негов посредник, който шест години по-късно е разменил двата български паметника срещу римски денари от Девня. Пребиваването му в Източна България подсказва и откъде може да се е сдобил с моливдовула на Георги, монах и синкел български. Тъй като всички моливдовули на църковния йерей с известно местонамиране са от Преслав (Йорданов 2001: 81–82, № 144, 145, 146, 148), възможно е този екземпляр също да е бил намерен в Преслав (Петров, Гюзелев 1978: 171) и придобит там или в Шумен.
В края на ноември започнали претенции от различни лица за получаване на предвидените в закона за старините възнаграждения за намерени и предадени старини или информация за тях. Оказва се, че случаят с девненското съкровище поражда някои правни казуси.
Според чл. 14 и 16 от закона откритите старини в места, които са собственост на държавата, окръзите, общините, градовете и селата, принадлежат на държавата, а движими старини, намерени в частни имоти, принадлежат на намерилия ги, ако той е собственик на мястото, а ако не е – принадлежат по половина на собственика на мястото и на намервача.
Тъй като П. Тодоров е бил оземлен с празно общинско място, не е ясно дали съкровището по закон е държавна или частна собственост. Самият П. Тодоров не е намерил монетите, въпреки че е наел циганите, които са изкопали долиумите. Освен това монети са се разпилели от първия долиум, след като е бил счупен от човек, който случайно е присъствал на мястото.
Въпросът със собствеността става още по-сложен, тъй като много монети са били взети от селяните и впоследствие част от тях са конфискувани. По закон конфискуваните монети стават собственост на държавата, но тя дължи възнаграждение на лицата, които съобщават за укрити старини и за сделки с тях.
Вероятно по тези причини в изпратеното до министъра на народната просвета заявление П. Тодоров иска да му се признаят законните права, без да уточнява какви точно – на собственик на мястото, на откривател на съкровището или на лице, което е съобщило информация за намерени старини. В заявлението му до Варненското археологическо дружество няма такава не„
1929 Девненската крупна монетна находка“
290
яснота. Той се представя за първооткривател на съкровището и собственик на мястото. От това става ясно, че претенциите му са за собственост върху всички намерени в двата долиума монети или поне върху тези, които са постъпили във Варненското археологическо дружество.
Вторият документ, в който има отправено искане за възнаграждение, е от варненеца Йордан Иванов Мицов. Той съобщава в Народния археологически музей за взето голямо количество монети от различни лица и за извършване на сделки с тях. Според писмото му най-много монети е присвоил кметът на Река Девня Кр. Долапчиев – около 90–100 кг. Десетки килограми имало у Апостол Иванов (40–50 кг), Георги Димитров (15–20 кг), Вичо Коларов и Колю Иванов, притежатели на маслобойка (10 кг), Панчо Колев (около 7 кг) и двама общински помощник стражари (около 20 кг).
Й. Мицов е поредният, след К. Шкорпил и Нубер, който посочва цената, на която са се продавали монетите на антиквари във Варна. Тя е била 1500 лв. за килограм или приблизително по 5 лв. за брой. В незаконната търговия с монети от съкровището се включва и бакалинът от Река Девня Петър Янков. Той прекупувал монетите от различни лица по 1200 лв. за килограм и ги продавал на арменците по 1500 лв. за килограм. Цената, на която са продавани монетите, била много под стойността на среброто към онзи момент. За пример може да послужи металното съдържание на въведените в употреба през 1930 г. български монети. Сребърната монета от 20 лева с проба 500/1000 е тежала 4 г (Божков 1991: 18, № 61), т.е. среброто в нея е било 2 г. Срещу една такава монета е можело да се вземат 4 сребърни антични монети с общо тегло около 13 г.
Ако написаното от Й. Мицов е вярно, най-малко 200 кг от монетите са останали у населението на Река Девня и след това са били разпродадени или задържани и по-късно използвани за различни цели. При 3,41 г средно тегло на денара през І–ІІІ в. и около 5 г на антониниана от първата половина на ІІІ в. става дума за 50 000 до 60 000 монети. Това е в пъти повече от споменаваните досега около 20 000 монети, които селяните не предали, въпреки взетите мерки от страна на варненската и рекадевненската администрации и обяснява защо години наред на Народния археологически музей са предлагани за откупуване групи от по няколко хиляди екземпляра (Герасимов 1974: 19).
Може би количеството на останалите извън музеите монети е било още по-голямо. В статия за историята на Марцианополис от 1956 г. Милко Мирчев и Горанка Тончева посочват, че съкровището е съдържало над 200 000 монети (Мирчев, Тончева 1956: 74). Ако не става дума за печатна грешка, изглежда двамата са знаели от неофициални източници, че селяните са разграбили повече от половината монети. Такава информация те са можели да получат от живи свидетели на случилото се при откриването на съкровището, докато са провеждали археологически разкопки в Девня през 1949 г. и през 1955–1956 г. (Мирчев 1951: 119–121; Тончева 1965: 71–78; Ангелов 1999: 7).
Пасивността на рекадевненските власти при издирването на взетите от селяните монети е разбираема, като се има предвид, че според очевидците
Игор Лазаренко
291
Димитър Вълчев, Иван Николов и Георги Тодоров именно кметът на Река Девня и брат му са присвоили най-голямото количество. Индиректно потвърждение на тази кражба е появилата се по-късно версия, че съкровището било намерено в двора на кмета (Герасимов 1974: 19).
Известно съмнение относно достоверността на посочените десетки килограми монети в съобщението на Й. Мицов поражда неговото желание да му се признаят права на откривател и да получи част от издиреното (конфискуваните монети?). Претенцията му се основава на чл. 20 от закона за старините, в който се предвижда конфискация на всички движими новооткрити старини, за намирането на които не е известено съгласно чл. 12, а на лице, което е съобщило за такива старини, се дава възнаграждение, съответстващо на половината от оценката им.
Някакво количество монети все пак били иззети във Варна. От две писма – питане от Варненското археологическо дружество от 18 декември и отговор от варненския околийски началник от 19 декември, се разбира, че те са съхранявани в кабинета на Окръжния полицейски началник и след това са предадени в Окръжното управление, за да бъдат изпратени по предназначение. Под предназначение най-вероятно се има предвид предаването им в Народния археологически музей в София. Може би тези обществено известни действия от страна на властите са подтикнали Й. Мицов да прояви гражданска позиция, но и да иска „право“ на откривател спрямо едва ли не всички конфискувани в бъдеще монети.
Между 2 и 6 декември ямата, в която били намерени долиумите с монети, била заровена. На същото място през октомври 1930 г. Н. Мушмов провел разкопки. Наблюденията му за археологическата среда, в която са били съдовете с монети, са публикувани, но не е излишно да се повторят, защото имат значение при интерпретирането на съкровището.
„Разкопките се почнаха от мястото, дето бяха намерени кюповете с монети. От ъгъла на старата сграда разкопаването почна 3 м. на шир във вътрешността на сградата по посока на юг и 3 м на изток и на дължина до 11 м по двете стени. …
Здрава почва стигнахме на 2,30 м дълбочина; от здравата почва основите са дълбоки 90 см. Покрай източната стена, от вътре, насип от жълтеникава пръст на дълбочина 37 см от здравата почва и около 40 см широк. По южната стена няма такъв насип. По тази стена е запазен зид 1,80 м от основата, а по източната – само 1,60 м.
Кюповете бяха намерени в югоизточния ъгъл на избата, около 50 см заровени в здрава почва. Под кюповете, при самата основа, основните камъни заедно с мазилката са горени. Горени са и четирите ъгъла на зданието при самата основа; при откриването на първия горен ъгъл помислих, че случайно са попаднали при основата горени камъни, но за да се уверя по-добре дали това е случайно или система, наредих да се разкопаят и четирите вътрешни ъгъла на зданието. Указа се, че горенето при ъглите е система. Навярно е извършен
„1929 Девненската крупна монетна находка“
292
някакъв обряд чрез огън при поставяне на основите на зданието. При един ъгъл се намери глинена лампичка.
Страните на откритата сграда, дето бяха намерени монетите, имат дебелина 54 см; размерите на откритата сграда са 6,30 м към изток и 7,90 м към юг. Значи тя е имала около 50 кв. метра.
Върху южната стена, на 7 м от източната, се откри нов зид, небрежно зидан, който на височина стига до повърхността. На 1 м дълбочина, по протежение на този зид, се намери глинена мазилка от червена глина и слама, 15 см дебела. Навярно новият зид е бил мазан с тази мазилка. Това доказва, че старата римска стена е била използвана в по-ново време за основа на друга сграда, мазана с кал. Това предположение се подкрепя и от намерените на същото място на дълбочина 1,30 м, десетина съвсем ръждясали малки римски бронзови монети от V в. На същото място са намериха две устия от глинени амфори с по няколко букви.
На дълбочина 2 м покрай източната стена се намери мазилка от вар и пясък, изписана с яркочервена, жълта, тъмно-зелена и черна боя, и части от горено дърво. Тази мазилка е паднала в избата при опожаряване на зданието. Тези дребни цветни остатъци от мазилка са единствените останки от културни следи в тази сграда. Никакъв фрагмент от статуя, надпис или въобще от архитектурен паметник не се намери. Това доказва, че зданието, дето бяха открити монетите, е било най-обикновена сграда, която да не вдъхва подозрение, че в нея може да е укрито държавно съкровище, каквото навярно е било укрито в кюповете.
Че въпросната сграда не е била някое монументално държавно здание, личи преди всичко от слабите основи и от липсата на културни останки. Обаче около това здание е имало и монументални сгради, защото в близко съседство са открити основи 3 м дебели, зидани с каменни блокове 1,50 м дъл. на 1,30 м шир. и 45 см дебели. В друг съседен двор са открити други основи на монументални сгради. Пред самия двор, дето се намериха монетите, в реката, ясно личат други грамадни основи на важна сграда или храм“ (Мушмов 1930–1931: 264–265).
В заключение ще се спра на характера и датировката на съкровището според наличните към момента данни.
На територията на България са открити стотици монетни съкровища, укрити покрай готските нашествия в средата на ІІІ в. (Gerov 1977: 110–181; Varbanov, in print). Техният обем е различен, но рядко надхвърля няколкостотин монети. Тези с над хиляда монети са десетки, а с над десет хиляди – единици. На този фон Девненското (Марцианополското) съкровище, с най-малко сто хиляди монети, е безспорен фаворит за най-голям трезор от епохата. Заради обема си то е обявено за държавна или градска хазна (Мушмов 1930–1931: 263; Ангелов 1999: 8; Ангелов 2002: 107), но тази оценка е пресилена. Колкото и впечатляващо на пръв поглед да е количеството монети, съпосИгор
Лазаренко
293
тавката им като брой с известни от писмени извори и епиграфски паметници градски плащания показва, че градовете са разполагали със значително повече пари. За пример може да послужи дарението, направено от жителите на Никополис ад Иструм на императорите Септимий Север и Каракала, което възлизало на 700 000 монети (не е упоменато дали са денари или сестерции) (IGBulg. II, No 659; Ботева 1997: 166–169). То, макар да е било предназначено за владетели, едва ли е изпразнило градската хазна.
Сградата, в която са били долиумите с монети, не е обществена. Тя е избено помещение на къща или отделна стопанска постройка в частен дом. Видените и описани от Н. Мушмов монументални основи в съседство може би не са от обществена сграда, а от първата крепостна стена на Марцианополис, която е с дебелина 3,60 м (Ангелов 1999: 15–16; Ангелов 2002: 113–115).
Наличието на горял пласт около основите на сградата не е доказателство, че тя е опожарявана от готите през 250/251 г. (Gerov 1963: 139; Ангелов 1999: 14; Ангелов 2002: 113). Както пише Н. Мушмов, опалването вероятно е било извършено преди или при строежа и не е резултат от унищожаването на постройката.
Според мен денарите и антонинианите са били лични пари на заможен гражданин. Тъй като по брой монетите се равняват приблизително на една или няколко годишни заплати на висш римски военен командир от времето на войнишките императори (Иванов 1984: 185; Иванов 1999: 81, табл. 13), допускам, че собственикът им е бил ветеран, може би дори преторианец, който след приключването на военната си кариера се е завърнал в Марцианополис или приживе е служил в местен гарнизон (Мирчев, Тончева 1956: 72; Gerov 1975: 62–63).
Крупното количество монети може да е постъпило в града като част от някакво голямо плащане около похода на Гордиан ІІІ през Долна Мизия и Тракия на път за Персия. Тогава водената от императора римска армия е преминала покрай Марцианополис и е възможно те да са били дадени от императора или от градската управа на строителен предприемач за някаква дейност по пътната мрежа около Марцианополис (Орачев 2011: 124–125, 130), за строеж или поправка на крепостни стени, обществени сгради или инфраструктура в самия град.
В запазената част от Девненското съкровище има само три монети на Траян Деций и една на Херений Етруск (Mouchmov 1934: 6, 139). Прави впечатление и липсата на монети от Филип І Араб (244–249), Отацилия Севера и Филип ІІ, каквито традиционно присъстват в укрити през 251 г. съкровища. Такъв хиатус е абсурден за градска хазна, в която са постъпвали монети от моментния оборот, и много странен, когато става дума за спестявания на заможен гражданин. Необяснимо е защо, ако девненското съкровището е укрито през 251 г., натрупването на монети в него е спряло за петте години, когато император е бил Филип І Араб, и защо от двегодишното управление на Траян Деций екземплярите са по-малко, отколкото тези на управлявалите по някол„
1929 Девненската крупна монетна находка“
294
ко месеца Пертинакс (193 г.) – 54 бр., Дидий Юлиян (193 г.) – 11 бр., Балбин (238 г.) – 15 бр. или Пупиен (238 г.) – 8 бр. (Mouchmov 1934: 6).
Като имам предвид, че четирите най-късни екземпляра са в НАМ – София и може да са постъпили там не с изпратените от Варненското археологическо дружество запечатани сандъчета, а с иззетите от селяни, сарафи и златари монети, допускам, че е много вероятно те да не са от това съкровище. Същото се отнася и за няколкото монети на Филип I Араб, които археологът, епиграф и директор на Варненския музей в периода 1942–1972 г. М. Мирчев е видял в частна колекция преди 1963 г. Б. Геров ги добавя към съкровището (Gerov 1963: 145, № 81) и така променя състава му. В новият си вид то вече се вписва в групата съкровища, които са укрити през 250/251 г., и може да се използва като доказателство за превземането на Марцианополис от готите в средата на ІІІ в. Може би М. Мирчев наистина е видял някакви антониниани на Филип I Араб, намерени в Девня, но няма никаква гаранция, че те са били от голямата находка. Ако допускането ми, че монетите на Траян Деций и Херений Етруск са добавени през 1929 г., а монетите на Филип I Араб са с неуточнен произход, сигурните най-късни монети в двата долиума са от емисии на Гордиан ІІІ, отсечени в периода 241–243 г.
Новата датировка на девненското съкровище изключва възможността то да се разглежда като градска хазна или част от нея, укрита непосредствено преди градът да бъде превзет и оплячкосан през 250/251 г., още повече че няма никакви данни Марцианополис да е пострадал сериозно тогава.
Собственикът на монетите е имал последен досег с тях най-късно през 243/244 г. Едва ли някога ще стане известно какво се е случило с него и защо не ги е потърсил. Вероятната причина за разрушаването на сградата, в основите на която са били долиумите с монети, не е задължително да е свързана с война. Тя може да е едно от поредицата силни земетресения през управлението на Гордиан ІІІ, които продължили докъм 242 г. и изглежда са имали разрушителен ефект за някои от градовете в Долна Мизия (Орачев 2011: 124–125, 130).
Игор Лазаренко

В тази публикация има подадена и подробна информация и от Петър Петров – Петроний.

Стефан Пройнов: Ако досега не сте посетили музеят на мозайките в Девня, време е да посетите древният Марцианопол.