Стефан Пройнов: Св. Константин Велики в историята на Църквата

Стефан Пройнов това е една публикация на протопрезвитер Тадеуш Харденбрук
Свeти равноапостолен Константин Велики е първият християнски император на Рим, основател на Константинопол и родоначалник на Византийската империя. Той е победоносен военачалник, предприемчив управник и прославен светец. Неговият принос за световната история и за историята на Православната църква е действително забележителен. Евсевий Кесарийски го описва като „император, какъвто историята не познава”, а Тимъти Уеър го определя като „преломен момент в историята на Църквата”. Както посочва о. Йоан Майендорф: „Няма друг човек в историята, който да е допринесъл… за обръщането на толкова много хора към християнската вяра”. Джон Норуич споделя в глобален мащаб това виждане, като заявява: „Няма друг владетел в човешката история… , който така достойно да е заслужил своето звание „Велики”… Константин има всяко право да бъде определян като… най-влиятелния човек в цялата история…”.
За църковната история сред най-значимите негови дела и кардинални инициативи са законовото въвеждане на свобода за християнството с Миланския едикт (313 г.), свикването на Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и преместването на столицата на империята от просмукания с езичество Рим в Константинопол (330 г.).
Житиеписците и химнописците на Православната църква открито въздават слава на историческата роля на Константин като велик светец, ясно призован от Самия Бог към апостолска мисия. „Приел като Павел призвание не от човеци” се казва в тропара на неговия празник. Евсевий, който става биограф на Константин, заявява, че „той е украсен с всяка духовна добродетел“ . С убеждението, че неговото място в историята на Църквата е боговдъхновено и богоугодно, Православната църква с чиста, неподправена и боголюбива вяра прославя Константин и приема със снизхождение всички човешки немощи, които той може да е имал. Тъй като виждаме в него наш брат в Христа и тъй като познаваме собствената си греховност и духовна поквара, ние проявяваме най-снизходително отношение към неговите прегрешения и помним цялата му добродетелност, като се надяваме един ден сами да получим подобно снизхождение…
Без представяне на прецизен и цялостен контекст на събитията, много от словата и делата на Константин лесно стават обект на критично отношение. Щателното изучаване обаче на римската култура и неукрепналата социокултурна структура на християнството през епохата на гонения разкрива събитията в по-различен план.

Константин е бил принуден от обстоятелствата да търси баланс при сложното съчетаване на новоузаконената християнска вяра, която той твърдо е поддържал, и трайно установените езически условия за наследяване на имперския престол, които са в пряко противоречие с християнските морални убеждения. Шмеман прави заключението: „Колкото и грешки, та дори и простъпки да е имало в неговия живот…, няма място за съмнение, че този човек е полагал непоколебими усилия да върви към Бога.”…

Обръщането: битката при Милвийския мост или преди това?
Исторически погледнато, битката на Константин срещу Максенций при Милвийския мост бележи началото на обединяването на Римската империя и края на една епоха, изпълнена с големи политически разделения и съперничество между многочислените августи и цезари. И за християните, и за езичниците това събитие е изпълнено с провиденчески символизъм и съдържание. „Константиновата победа в битката при Милвийския мост е знаково проявление на небесното благоволение.” Римският сенат издигнал възпоменателна арка с изображение на битката и надпис: „По вдъхновение на божеството.” Езичниците вярвали, че това божество е Непобедимото Слънце, а християните вярвали, че това е Христос – Синът Божий. Повечето съвременни учени в областта на християнската история, и по-специално Клаус Жирарде, споделят позицията, че именно тогава (312 г.) е станало обръщането на Константин към християнството, защото христограмата била изписана върху щитовете на войската, но и най-вече, защото той отказал да изпълни установената традиция, да измине свещения път на процесиите до Капитолийския хълм, за да направи езическо приношение на Юпитер.

През последвалите два месеца и половина Константин започнал „щедро да субсидира с лични средства двадесет и пет вече съществуващи знакови християнски храма, като редом с това построил и няколко нови. Той разпоредил и на областните управители да направят същото в своите региони.” Жирарде доказва с документални справки, че „преди Константин никой друг римски император не е правил това”. Евсевий Кесарийски видял у Константин първия император, който бил „искрен привърженик на Бога” и поради тази причина бил избран да прогласява посланието му по света…
Има данни, които подкрепят заключението, че Константин е имал досег с християнството още от младостта си и че още в ранните етапи от управлението си, макар да не е подкрепял активно християнството, той е имал толерантно отношение към него. „Забавянето” от негова страна да превърне християнството във вяра на империята, както и отсрочването на своето кръщение не са доказателство, че е бил езичник с известни симпатии към християнството, а тъкмо обратното, това е доказателство, че той още отрано е бил дълбоко убеден в истинността на християнството и е полагал усърдни старания то да получи, стъпка по стъпка, своето утвърждаване по цялата империя, какъвто очевидно е бил и Божият промисъл.

Ролята на Константин в църковната история е тристранна: историческа, политическа и духовна. И в много отношения тази негова роля е в съответствие с тристепенното развитие на „духовния статус” в църковния живот: оглашен, кръстен и светец, а също и с тристепенния процес на обожението: очистване, просветление и съвършенство. Още щом страничният наблюдател положи труд да вникне в точния исторически, политически и духовен контекст на живота на Константин, всички критики относно неговата лична вяра и отношението му с Църквата губят сила и се приемат като „злословия и пропаганда”. Тези, които се интересуват от история, трябва обаче спокойно да приемат факта, че Константин е бил едновременно и богоопределен апостол в Римската империя, и нещо по-трудно за възприемане – обърнал се към християнството човек във времена, когато все още не е съществувала християнска култура или народ.
За Църквата времената на апостолско проповедничество и на преследвания са период на разрастване и развиване на християнската общност. Но през първите векове съществуването на християнството в съжителство с юдаизма, а впоследствие притискането му в катакомби, е довело до оформянето на отделно християнско общество и християнска култура, лишени от първостепенно място в обществото, а поради това – трудно осъществими. Ето защо след победата срещу Максенций тежката задача на Константин, за решаването на която той няма предшестващ образец, е да открие начин как да влее християнство в римската култура и общество, без да възбуди размирици в езическото мнозинство, но и без да допусне компромиси с догматиката на православното общество и култура, тъй като те съществували във все още неутвърдена форма. „Той е имал голямото желание да не смущава онези поданици, които продължавали да се придържат към старите божества. Но по никакъв начин не се е колебаел да отказва участие в традиционните жертвоприношения на Юпитер”.

Константин: оглашеният
„През първите векове на християнството желаещите да се приобщят към Църквата, отначало са преминавали през продължителна подготовка… По-късно чинът на оглашените отпада заради широко разпространената практика на кръщение в бебешка възраст.” Но независимо от това историята показва, че самата империя като цяло заедно с Константин като личност получава успешно оглашение, кръщение и утвърждаване във вярата, като следва същата последователност на обръщането, която протича при всеки отделен човек.
При оглашението ясно се различават два подхода към св. Кръщение: 1) на тези, които точно като Константин са отлагали кръщението си до по-късен етап в живота си или чак до предсмъртните си дни; 2) на „подготвящите се за светото просветление” чрез кръщение след няколко години.

Св. Константин очевидно е към първата група. Едновременно с усилията да утвърди Църквата чрез властта и влиянието на императорския престол, той самият наскоро е бил „изтръгнат от железните окови на демоните”, тъй като все още вървял по пътя към кръщението. Много вероятно е той да е отложил своето кръщение не поради липса на вяра, а защото заедно със своите християнски наставници е преценил това за по-благоразумно предвид естеството на римското законодателството, общоприетата практика за масово налагане на смъртно наказание и жестокостите на римската култура, нехристиянизирана допреди това. Единственото смислено обяснение за неговото продължително оглашение е, че той е имал цялостно разбиране за християнството и пълно разбиране за отговорностите си като император на Рим.
Неговата цел е била не просто духовна себереализация или дори просто очищение (аскетизъмът, безмълвието, идеята за оттегляне от света тепърва са били започнали да се формират), целта му е била обръщането на езическата Римска империя.
Какво знаем за вярата на св. Константин?
Знаем със сигурност, че още от своята ранна възраст Константин е видял какво е монотеизъм и религиозна толерантност чрез баща си, Констанций, на когото е подражавал в много отношения.
Знаем със сигурност, че още в младостта си, при пребиваването си в Британия, Западна Европа и Близкия Изток, Константин е имал възможност да се срещне с християнството и тъкмо там той се е запознал с Евсевий Кесарийски.

Знаем със сигурност, че още преди победата си срещу Максенций при Милвийския мост (312 г.) и преди пълното си обръщане той е виждал себе си най-малкото в дълг пред Христа.
Знаем със сигурност, че е отказвал да участва в езически ритуали, и е подкрепял финансово Църквата, а непосредствено след възкачването си на престола той е проявявал подкрепата си и законодателно.
Знаем, че през 325 г. е свикал Първия Вселенски събор и е слушал как най-големите умове и личности на Православието са защитавали вярата и са се жертвали за Истината.
Знаем със сигурност, че през 330 г. вече е преместил в Константинопол столицата на империята и е изисквал участниците в сената да бъдат християни.
Знаем със сигурност, че Константин е освободил и утвърдил напълно Църквата, стигайки дори до гонение на еретици и езичници.

Знаем със сигурност, че, пребивавайки тридесет години от живота си (половината си живот) като функционален, макар и не същински оглашен, той е приел св. Кръщение веднага щом е разбрал, че е пред последната възможност да стори това.
Знаем, че св. Константин е бил благословен да се упокои в деня на празника Петдесетница, на 22 май 337 г. Какъв по-прекрасен ден в този свят от рождения ден на Църквата, за да бъде приет в лоното Авраамово човекът, който допринесъл за раждането на Църквата в цивилизацията?
И накрая, знаем със сигурност, че никакъв род преднамерена компилация от факти, исторически критики или лишени от вяра размишления никога не са успявали да променят високата почит, отдавана в Църквата на свети равноапостолен Константин Велики.

Текст и обработка Стефан Пройнов експерт на антично и древно изкуство превод:АнжелаПетрова
Източници: www.pravoslavie.ru/ www.pravoslavie.bg/ Алтернатива, бр. 5 (223), 2018 /arhangel.bg