Вече е ясно – предстоят ни нови парламентарни избори. Във връзка с тях се завързват различни интриги, измежду които днес бих искал да се спра само на една:
все по-масивните опити да бъде „декарантинирана“ партията на Бойко Борисов ГЕРБ; да бъде тя, ако е възможно, отново „завърната“ в коридорите на властта, от които бе отстранена през последната година и половина.
Всъщност, предходният политически цикъл – трите парламента, излъчени през 2021 г. – да, мъчително, да – с немислими само допреди няколко години съюзи и коалиции – бе доминиран от една политическа воля, оформила се през него в българското общество: да бъде отсечена пъпната връв на ГЕРБ с управлението на държавата, да бъде тази партия поставена в изолация.
И аз твърдя, че тази политическа воля всъщност бе реализирана – бе доведена до край. Вярно е, че онова, което настъпи след реализирането ѝ се оказа нестабилно, и даже, както видяхме, неудържимо.
И ето именно това дава днес основния мотив на онези, които са се заели да върнат нещата, свързани с Борисов, в състоянието преди избуяването на тази воля за изолацията му.
Основните „мантри“, които вече чуваме (и с още по-голяма настойчивост ще чуваме в предстоящите 2-3 месеца от социални антрополози, политолози, режисьори, медийни „мъдреци“ и пр.) са следните: „Видяхте ли какво направихте (направихме), изтласквайки тази партия, която ни даваше стабилност?
Настъпи хаос, непреодолим хаос, на който няма как да се сложи край, ако (тук версиите се двоят) вие – либералите, популистите, „комунистите“ – не се покаете и не помолите ГЕРБ за прошка, или ако самият Борисов великодушно не „прости“ на политическите „гамени“, които „счупѝха държавата“ му.
Другата „мантра“ твърди: „В момент, в който на няколкостотин километра от нас бушува война, Русия е откровено агресивна, а русофилията в България се захранва старателно, нужно е безотлагателно, ултимативно едно „евро-атлантическо“ мнозинство, а то не може да се постигне без „водещата евро-атлантическа партия“ на Борисов.“
Изводът и от двете „мантри“ е: спрете стигматизацията на ГЕРБ, нормализирайте „Бате Бойко“, върнете го, за да изчисти ширналите се „Авгиеви обори“ и за да ни „запази от Путин и руснаците“.
Ще кажа, че дори да си вярват (а аз се съмнявам, че повечето си вярват), „декламаторите“ на въпросните „мантри“ няма да могат да постигнат желаното. Някои неща в политиката все пак имат предел и след него са вече невъзвратими.
Спомнете си, че такъв предел преди десетина години, колкото и болезнено да го преживяхме, достигна дуалистичният модел „сините срещу червените“.
Достигна го, защото, без да го осъзнаем напълно, „сините“ всъщност победиха – БСП стана само една от партиите, противящи се на Европа и демокрацията, и от „комунистическа“ стана партия на „консерватори“ в разнородния „бульон“ от изолационисти и патриархалисти. А това деактуализира и традиционното „синьо“. То трябваше да се трансформира в нещо значително по-различно.
Впрочем именно надживяването на „синьо-червения“ дуализъм, позволи тогава и изгряването на „хибрида“ ГЕРБ, който, спомнете си, години наред не бе нито „десен“ и „антикомунистически“ (Бойко Борисов чудесно си колаборираше с Първанов), нито „евро-атлантически“ (тъкмо в последния си мандат до 2021 г. бе в безпроблемен сговор с „антибрюкселските“ национал-изолационисти от ВМРО-то, „Воля“ и „Атака“, а освен това с успех построи руския, т.нар. Турски поток).
Всъщност в първите години ГЕРБ бе откровено (може би деснееща) популистка партия от типа на италианската на Берлускони, заела нишата на надживяната пост-комунистическа конфронтация. Само че не остана просто в руслото на популизма, а постепенно радикално се „ориентализира“ – превърна се в партия-мрежа от поместни партийни „мафии“, монополи и фирми. Въдвори в цялата страна не „ред и стабилност“, а масова криминална „омерта“ и икономическо послушание към своите партийни „босове“.
И ето: към 2020 г. търпимостта към тази „стабилност“ достигна своя предел. Достигна го – колкото и да им е мъчно на споменатите „мантро“- декламатори – и защото в активния живот – разбира се първо в столицата и големите градове – навлезе постепенно една нова генерация, която с основание обезпокоеното статукво започна да определя като „либерали“ – т.е. усвоилата европейските манталитет и стандарти (които са именно либерални) младеж, която дори антропологично не можеше повече да понася ориенталския „тарикатлък“ на Борисовщината. Края, безвъзвратния край на своята популярност в основните населени места на страната инстинктивно усети и самият Борисов.
Показателно, от 2020 г. той напусна урбанистичните пространства, в които вече не можеше да печели, и се залута с „джипката“ си из села и паланки, започна да съзерцава с умиление слънчогледови нивя, да седи по крайпътни пънове с разни случайни „байовци“, да се кръсти с комична демонстративност по манастири и храмове – т.е. стесни решително „електоралната си база“.
Съответно (и казано с извинение) „нашенското“ му остроумие оглупя, превърна се в самохвална митомания (да припомня само „половин милиард километрите“ магистрала, която бил „пострòил“) и стана обект на масивната анекдотична градска култура – сигурен признак, знаем го от времето на комунизма, за край на „аурата“.
Та ето: това усилие по изтласкването на Борисовщината естествено създаде немислим дотогава „общ фронт“. Тъй както на времето краят на комунизма формира „синьото“ общество, състоящо се както от леви дисиденти, така и от консервативни носталгици, както от европеисти, така и от националисти – всички срещу БКП (БСП). И ето този „общ фронт“, след като изпълни задачата си, естествено се разпадна, точно така както навремето се разпадна общият „фронт“ срещу комунистите, но – нека се забележи – разпадът тогава не върна изтласканото от него. Никакви „комунисти“ не се върнаха след края на СДС (ОДС); старата „десница“ не се възроди след края си, но трябваше да се създаде наново.
Така и днес, трябва да го кажа на „ГЕРБ-озащитниците“, ГЕРБ няма да се върне отново след (нека да е и естественото) разпадане на „общия фронт“, който го свали от властта и го „карантинира“. Да, той не можеше да просъществува дълго след като – чрез различните си съставляващи – осъществи възкипялата в обществото воля.
Но и разпаднат на онези, които го съставляваха за тази цел, той не би могъл да приеме отново ГЕРБ, защото ситуацията в страната вече е пост-ГЕРБ.
Дайте си сметка: основният „гробокопач“ на гербаджийството – формиралата се именно с цел неговото изтласкване към селските пътища – либерална градска общност (ПП и ДБ), макар и в несъвместимост по евроатлантическа линия с БСП и ИТН, не би могла да влезе в колаборация с ГЕРБ, ако не би искала да се самоубие електорално.
Все пак, макар именно „хората на Слави“ да свалиха правителството, „евроатлантиците“ от ГЕРБ участваха, заедно с ДПС и с русофилската „Възраждане“, старателно в това сваляне.
Но БСП също би се самоубила електорално (особено сега, след появата на „Възражадне“), ако даде дори знак, че е готова да сътрудничи с ГЕРБ.
Макар и позициониран като „спаринг-партньор“ на ГЕРБ, с когото добре се преструват, че играят „НАТО срещу Путин“ и Костадин Костадинов би се самоубил политически, ако тръгне да „декарантинира“ Борисов.
И какво се получава: ГЕРБ може – да, може и да е „първа политическа сила“ след предстоящите нови избори, но и след разпадането на политическия съюз, който го свали от власт, той си остава несъвместим с всеки един от неговите довчерашни участници.
А това означава, че обществото, което ще изпрати в следващия парламент своите партийни избраници, може да е непроходимо разделено в партийните си предпочитания, може (вече) изобщо да не желае, да не позволява досегашния съюз между управлявалите довчера, но в едно нещо си остава единодушно – „с ГЕРБ не може“.
Не е ли тази ситуация също показател, че краят на цикъла ГЕРБ е настъпил? Съобразете: избирателите на ПП са в абсолютен антагонизъм с „Възраждане“, тези на ДБ също, като последните почти не могат да си представят ново сътрудничество с БСП.
Електоратът на самата БСП трудно би понесъл нова заедност с ДБ. „Възражданците“ не могат да се понасят с никого от изброените, освен с БСП (ако електоратът им въобще е различен от този на „столетницата“), но всички, всички те биха били невъзвратимо отблъснати, ако избраниците им влязат в колаборация с ГЕРБ.
„Хаосът“ в следващия парламент поради това може да е неизбежен, но преодоляването му чрез „декарантинирането“ на ГЕРБ е самоубийствено за всички. И поради това едва ли, едва ли ще се случи.
Това е обективното положение, уважаеми! На всеки политически цикъл е съден край и краят на цикъла на ГЕРБ, каквато и да е създалата се ситуация след него, е факт, който следва да се приеме.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
