– Бабо, разкажи за онова, твоето време, когато… Моля те!
„Време, като време!
Беше даденост, беше вече минало, къде възхвалено, къде изопачено, но е част от историята ни и няма как нашето поколение да го забрави“ – мислех си аз и се чудех какво да разказвам, но спомените просто нахлуваха в главата ми и започнах като сравнявах нещата със настоящето, а внукът ме гледаше и не вярваше на ушите си:
– Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен… Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме… Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички… Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук…
Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците… Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме наволя, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели… Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха… Може да е било зле здравеопазването ни, но бяхме здрави, а лечението на болните – безплатно… Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински… Може сме нямали играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко… Може да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки… Знаеш ли, ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…
– Бабо, ти да не си живяла в приказка? – прекъсна ме внучето.
– Каква ти приказка, чедо? – отвърнах аз, въздъхнах и продължих – В приказките има чешми, от които тече мед, мляко и масло и там се срещат принцове и принцеси, както феи и вълшебни неща. Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Не лъжехме, не крадяхме,/поне мен така са ме възпитавали/, а ако случайно го сторехме, ни пращаха на съд и в затворите. Имахме страх, но почитахме и възрастните и законите… Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света. Бяхме големи идеалисти… Нямахме право на това… Бяхме нещо като роботи /не че сега не сме, но робувахме на други идеали и ценности/. Нашите управници се страхуваха да не напуснем страната си, след като открием, че навън е по-хубаво от тук… Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска… Чужд ми е тоя свят, чужд! Де да можех да върна и времето, и младостта си!…
– Бабо, къде се отнесе?… Ти щастлива ли беше?
– Щастието, чедо, е относително нещо. За всеки е различно – според разбиранията, възможностите и желанията му. На мен ми стигаше – имах любовта на дядото ти, работехме, сити бяхме, здрави и доволни, че децата ни са добри и разумни хора…
– Ех, бабо, бабо! Ама на теб ти е трябвало толкова малко! Я се събуди! Твоят свят е отживелица… Зарежи го вече!
Автор: Рая Вид
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Бултимес Инфо!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
