Стефан Пройнов: Константин

Стефан Пройнов: Флавий Валерий Константин е роден в Наисус (Ниш) на 27 февруари 272 г. в семейството на армейския офицер Флавий Валерий Констанций, известен с прозвището Хлор, и Елена, която според преданието била дъщеря на кръчмар. През март 293 г., когато е провъзгласен за цезар, Констанций Хлор е принуден да се разведе с Елена и да се ожени за доведената дъщеря на август Максимиан Херкулий, Теодора. От втория брак на баща си Константин се сдобива с трима братя – Далмаций, Юлий Констанций, Ханибалиан и три сестри – Анастасия, Евтропия и Констанция.
Младият Константин се посвещава на военната кариера и благодарение на качествата си бързо напредва в йерархията. Той достига длъжността трибун в легионите на Диоклециан. През 305 г. се отличава във военната кампания срещу сарматите. Същата година се състои смяната на властта – през май Диоклециан и Максимиан Херкулий абдикират и августи стават Галерий и Констанций Хлор. Константин се озовава под властта на Галерий, а всъщност се превръща в негов заложник в Никомедия. Буйният и амбициозен младеж не се примирява с положението си на пленник и постоянно търси начини да избяга от опеката на източния август. Римският историк Аврелий Виктор пише „Като не желаел да се примири с това, Константин, надарен със силен и неукротим характер и от ранна възраст обзет от страстна жажда за власт, решил да избяга“.

Това обаче успява да му се удаде на следващата година, когато резидиращият в Британия Констанций Хлор се разболява тежко и моли Галерий да пусне сина му, за да го види преди да умре. В този случай Галерий няма как да откаже, но все пак се опитва да създаде пречки за отпътуването му. За бягството ни разказва християнският писател от IV в., Лактанций:
„Понеже бил тежко болен, Констанций Хлор пратил писмо на Галерий, в което го молел да пусне Константин, защото искал да го види – нещо, за което отдавна напразно настоявал.

Галерий обаче не желаел да прави това. Той често кроял тайни интриги срещу младия човек, тъй като открито не се решавал да предприеме нищо, да не би да си навлече гнева на гражданите или – от което най-много се опасявал – омразата на войниците. Веднъж, под формата на шега и уж за да изпита ловкостта му, Галерий бутнал Константин в клетка със зверове, но напразно…
Тъй като Галерий не можел повече да отклонява молбите на Констанций Хлор, една вечер той дал на Константин разрешение да замине и му наредил да тръгне на път още на разсъмване… Галерий възнамерявал или да го задържи на сутринта под някакъв предлог, или спешно да изпрати писмо в Италия, за да бъде задържан по пътя от Флавий Север. Но Константин предвидил това и, когато след вечеря императорът се оттеглил в покоите си, побързал да замине. Константин препуснал в нощта, като на всички пътни постове осакатявал държавните коне. На другия ден императорът, който нарочно спал до обяд, заповядва да извикат Константин при него. Отговорили му, че онзи веднага след вечеря е тръгнал на път. Галерий изпаднал в ярост и започнал да крещи. Заповядал да оседлаят държавните коне и да догонят беглеца. Съобщили му, че конете ги няма. Галерий едва сдържал сълзите си. А Константин с невероятна бързина пристигнал при баща си, който, макар и на смъртен одър, го представил на войниците и предал властта в ръцете му. И така, Констанций Хлор напуснал спокоен мирските работи – нещо, за което винаги бил мечтал“.
Легионите на Констанций Хлор акламират Константин като август, но Галерий не признава избора им за легитимен и на 25 юли 306 г. го провъзгласява за цезар, а за август на Запада е назначен Флавий Север. В първите месеци на управлението си, Константин остава настрана от политическите борби, които разтърсват върховете на империята. Когато през 307 г. Максенций вдига бунт и завзема властта в Рим, баща му – старият император Максимиан Херкулий, прави опит да привлече Константин на тяхна страна, обещавайки му дъщеря си Фауста за жена и титлата август. Западният цезар не се оставя дълго да бъде увещаван.

Приема условията на Максимиан Херкулий и от тук нататък той става един от основните участници на политическата сцена в Римската империя. Същевременно Флавий Север потегля с армията си срещу узурпатора, но претърпява поражение и го принуждават да се самоубие. Така една от пречките пред Константин е отстранена и ръцете му са развързани за самостоятелни действия. Той остава единствен господар на Галия и Британия.
Скоро Рим е разтърсен от враждата между Максимиан и Максенций – и двамата с големи амбиции, властолюбиви, жестоки и необуздани. Старият август се опитва да свали сина си от власт, но начинанието му пропада. За да се спаси от гнева на Максенций, Максимиан търси закрила при Константин, който го приема радушно и му осигурява безметежен живот.
Деспотизмът и суровото управление на Максенций предизвикват брожения в Италия. Галерий потегля срещу него, но легионите му се разбунтуват и начинанието пропада – августът е принуден да се оттегли. Положението излиза извън контрол. Противоречията и интригите на управляващите поставят единството на държавата под сериозна заплаха. Силно обезпокоен, Галерий свиква среща на августите и цезарите в Карнунтум през 308 г. На това съвещание на елита той отправя покана към Диоклециан да се завърне на власт, надявайки се, че с опита и авторитета си старият август ще спре разпада на империята. Диоклециан обаче, наслаждавайки се на спокойния живот в Салона, край морския бряг, отказва да се завърне в политиката. На тази среща Галерий е принуден да признае титлата август на Константин и Максенций. Нещата стават още по-сложни след назначаването на още един август – Лициний. И така през 309 г. Римската империя се оказва поделена между петима императори – Галерий, който запазва за себе си Балканите и Мала Азия, Максимин Даза, властващ над Сирия и Египет, Константин – над Британия и Галия, Максенций, който запазва властта си в Италия и Лициний, комуто са дадени провинциите Африка и Испания.

Скоро Константин е принуден да брани властта си, но не от някой от властващите августи, а от собствения си тъст Максимиан Херкулий, който се е установил да живее под негово покровителство в гр. Августа Тревери (Трир). Въпреки, че се радва на охолен живот, старият честолюбец не може да устои на жаждата си за власт и се опитва да постигне срещу зет си това, което не бе успял срещу сина си. В 310 г., като се възползва от отсъствието на Константин, той събира набързо една армия и превзема Арелате (Арл), след което започва агитация сред легионите на западния август, с цел да ги привлече на своя страна. Научавайки за измяната, вбесеният зет потегля незабавно срещу коварния си тъст, но Максимиан успява да се скрие в Масилия (Марсилия). Не му се налага да се укрива дълго. След кратка обсада армията на Константин влиза в града и жизненият път на Максимиан Херкулий приключва – според някои източници сам сложил край на живота си, според други – бил убит.
През 311 г. август Галерий умира и владенията му се превръщат в ябълка на раздора между августите Лициний и Максимин Даза. Над империята надвисва призракът на гражданската война. Образуват се две фракции – от едната страна е Лициний, който привлича на своя страна Константин, а от другата – групировката на Максенций и Максимин.

Веднага след смъртта на Галерий Максимин Даза навлиза с легионите си в Мала Азия, но при областта Витиния се среща с армията на Лициний. До сражение не се стига – двамата се споразумяват и си поделят владенията на Галерий.

Но помирението е кратко. Войната избухва през 312 г. и приключва с разгрома на Максимин Даза при Адрианопол (дн. Одрин) от легионите на Лициний.

Същевременно и събитията на Запад назряват много бързо. Властта на Максенций в Италия се изражда в открита тирания. Гражданите на Рим влизат в преговори с Константин, молейки го да ги отърве от тиранина. Западният август не остава глух за молбите на угнетените римляни и започва подготовката за неизбежния сблъсък. Въпреки че разполага с по-малко военни сили, Константин решава да атакува и през 312 г. нахлува в Северна Италия с 40 000-на армия. Да дадем думата на Лактанций за тези събития:
„Започнала междуособна война. Максенций останал в Рим, тъй като оракулът му предсказал, че ако напусне града, ще загине. Военните действия срещу Константин поверил в ръцете на опитни пълководци. Максенций разполагал с повече сили, защото получил от Флавий Север войските на баща си, а имал и собствена войска, съставена от маври и италийци. В стълкновенията побеждавали войниците на Максенций. Най-сетне Константин събрал кураж и, решен на всичко, повел войските си към Рим и ги разположил близо до Милвийския мост. Настъпил денят, в който преди пет години Максенций получил властта – пет дена преди ноемврийските календи (28 октомври)…

Войската на Константин грабва оръжието. Врагът тръгва насреща и преминава моста. Двете армии влизат в сражение и се бият с еднаква сила, никой не отстъпва. В града възниква вълнение и започват да порицават Максенций, че е пълководец, пренебрегващ общественото благо. Изведнъж всички хора, намиращи се в цирка, където Максенций устроил игри в чест на рождения си ден, единодушно заявяват, че е невъзможно Константин да бъде победен. Максенций, объркан от това, се втурва в двореца, свиква неколцина сенатори и им заповядва да погледнат в Сибилинските книги; в тях откриват предсказанието, че уж в този ден ще загине врагът на римляните. Обнадежден от това пророчество, Максенций напуска двореца и се появява на бойното поле.

Мостът зад гърба му се срутва. Това прави битката още по-ожесточена… Страхът обзема войските на Максенций; самият той побягва назад и бърза към падналия мост, но бива пометен от обезумялата тълпа и пада в р. Тибър“.
Победителят влиза в Рим и проявява необичайно великодушие. Никой, освен двамата синове на падналия тиранин, не е наказан; няма погроми, арести, репресии. Когато някои римляни искат смърт за привържениците на Максенций и започват преследвания, Константин категорично пресича действията им, като обявява обща амнистия – противниците му са помилвани и е запазено имуществото им. Тази благородна проява поразява римляните и печели сърцата им, а възхитеният Сенат посвещава на победителя пищна триумфална арка, на която е изписан следният текст:
„На император Цезар Флавий Константин, Най-Великия, Благочестивия, Щастливия Август сенатът и римският народ посветиха великолепна арка в чест на триумфа му и затова, че с войските си по внушение свише и благодарение величието на своя ум освободи с помощта на праведното оръжие държавата едновременно и от тиранина, и от неговата клика“.
Римската империя отново се оказва под властта на двама августи – Константин на запад и Лициний – на изток. В началото отношенията между двамата са добри, а с цел да ги затвърдят още повече – скрепяват ги с брак. Лициний се жени за сестрата на Константин, Констанция през 313 г. Разбирателството не продължава дълго. Още на следващата година честолюбивият и сприхав Лициний предизвиква Константин. Августите се сблъскват в жестока борба за властта, която ще разтърси империята в следващото десетилетие. Но Лициний фатално подценява противника си. В 314 г. легионите на Константин разбиват армията му в Панония, разгръщат настъплението си в източно направление и нахлуват в Мизия.

Лициний панически отстъпва с войските си и се скрива зад сигурните стени на Адрианопол. Скоро пред града пристига Константин и Лициний трябва да моли за мир. Сключено е споразумение, според което под властта на западния август попадат провинциите Панония, Далмация, Дакия, Македония и Гърция, а източният август запазва управлението си над областите Тракия, Анатолия, Египет и Сирия. Следва тригодишен мирен период, изпълнен с взаимни подозрения и ненавист между двамата владетели. Тлеещият конфликт избухва отново в 317 г., когато в Тракия се състои още едно сражение, при което обаче никой не успява да надделее. Константин и Лициний сключват нов договор, с който е запазено предишното статукво. Амбициите и на двамата към върховна еднолична власт обаче изключват всяко разбирателство. Времето на тетрархията е безвъзвратно отминало и в Римската империя вече няма място за двама августи. Решителната битка предстои и Константин и Лициний прекрасно знаят това. Кой ще удари пръв?
Пръв започва Константин. След едно победоносно сражение с готите през 323 г., той нахлува във владенията на Лициний, и съвсем естествено, последният смята това за открито предизвикателство. През пролетта на следващата година императорът на Изтока започва мобилизация на легионите си, готвейки се за решителната схватка. Армията му, чийто състав възлиза на 150 000–на пехота и 15 000-на кавалерия, е дислоцирана в покрайнините на Адрианопол. На входа на Дарданелите Лициний съсредоточава флотилия от 350 галери. В същото време Константин събира своите сили в Тесалоника (дн. Солун), състоящи се от 120 000 пехотинци, 10 000 конници и бойна ескадра от 200 кораба.
Независимо, че разполага с по-малко сили, Константин смело се впуска срещу врага. С бърз марш западната армия пристига при Адрианопол и на 3 юни 324 г. устремно атакува легионите на Лициний. В грандиозното сражение Константин печели блестяща победа.

Лициний с остатъците от армията си бързо отстъпва към Византион и се скрива в града, където скоро е блокиран от преследващите го западни легиони.

В същото време императорът на Запада печели и битката по море – флотата, командвана от сина му Крисп, разбива ескадрата на Лициний. Но войната не е приключила. Лициний се измъква от Византион, бяга в Анатолия и тук събира нова армия. Константин не му оставя време да разгърне силите си и незабавно потегля срещу него. Настига го в Анатолия и през есента му нанася нов разгром. Този път поражението е окончателно. Лициний обаче отново се изплъзва и бяга в Никомедия. Константин решава да прояви милосърдие към падналия съперник и обещава да го помилва, ако се отрече от властта. Лициний приема условията и на 18 септември 324 г. при тържествена церемония сваля от себе си пурпура и пада в краката на Константин.

Според Стефан Пройнов това е политическо лицемерие защото  Лициний е откаран в Тесалоника, където скоро след това, без много шум, е ликвидиран.
Така, след дългогодишни междуособни борби, които разтърсват из дъно държавата, Константин става единствен, абсолютен властелин на Римската империя. В пътя си към върховната власт той използва всякакви средства; умело си служи и с дипломация, и със сила. Често проявява великодушие, търпимост, но когато се налага – действа безкомпромисно. На него обаче му е чужда чудовищната жестокост на Максенций и суровата безапелационност на Лициний. Своя триумф дължи на личните качества, с които далеч превъзхожда съперниците си – изключителна смелост и голяма енергия, но същевременно умее да бъде и предпазлив. За разлика от надменните си „колеги“, Константин води скромен и въздържан начин на живот, прекрасно се владее, отличава се с вежливост и общителност, проявява дори чувство за хумор. Тези прекрасни човешки качества обаче изчезват когато той се възкачва на трона като абсолютен монарх. Досегашният скромен и благ Константин се преобразява в деспот, пред когото трепери цялата империя. Гордите римски граждани се превръщат в поданици, отнасящи се с робско смирение към върховния суверен. Раболепието добре се вижда от следния текст, открит при Траяновия форум в Рим:
„На нашия господар, възстановил човешкия род, разширил империята и римската власт, а също така положил основите на вечния мир, на Най-Великия, Благочестивия, Постоянния Август, сина на божествения Констанций, винаги и навсякъде почитан, Гай Цейоний Руфий Волузиан, високоблагороден мъж, консул от първите месеци на годината, градоначалник на Рим, притежаващ императорска съдебна власт, предан на волята и величието му“.

Изтънчеността, разкошът, великолепието, помпозността стават неизменна част от императорския двор, който придобива блясък, сравним с този на източните дворове. А сред цялото това велелепие се откроява могъщата осанка на императора, облечен в прекрасни копринени одежди, обшити със златни цветя, накичен с тежки огърлици и с корона на главата, обсипана със скъпоценни камъни. Да, оказва се, че самодържецът на Римската империя страда от безгранично честолюбие, тщестлавие и жажда за власт и слава – все качества, които в голяма степен затъмняват добродетелите, които също притежава.
Но независимо от своите слабости, този велик човек се изявява като държавник, политик и пълководец от най-висока класа – съумява да заздрави империята, като връща старото ѝ величие, мощ и слава, променя хода на световната история и неговото управление бележи началото на нова епоха. А сега да разгледаме делата му като държавник и реформатор.

Държавникът Константин I Велики
В периода 324–337 г., когато е едноличен господар, Константин Велики извършва важни реформи, които изменят напълно облика на Римската империя. Първоначално се заема с реорганизирането на армията. Създадени са нови пехотни и кавалерийски подразделения, които, заедно с изтеглените части от провинциите, образуват мобилна полева армия (вътрешна армия), явяваща се ядро на бойните сили на империята. Командването ѝ се осъществява от двама пълководци – командир на пехотата (magister peditum) и командир на кавалерията (magister equitum). За отбраната на границите са създадени погранични войски, чиято дислокация е постоянна. Голяма част от тях е съсредоточена по Рейнския и Дунавския лимес. Военната служба в пограничната армия е обявена за наследствена – синовете на ветераните задължително поемали по стъпките на бащите си. Демобилизираните ветерани получават редица привилегии по места. На граничните войски се възлагат големи надежди и несъмнено значението им е голямо, но вътрешната армия се ползва с много по-големи привилегии. Тя играе ролята и на стратегически резерв.
По времето на Константин армията в голяма степен се варваризира. Императорът привлича на военна служба голям брой германци, тъй като последните се славят с бойните си качества. Съставени са подразделения изцяло от чужденци, т.н. auxilia. Мнозина от варварите заемат висши командни постове. В армията са привлечени и множество сармати.

Същевременно Константин Велики разформирова преторианската гвардия. Нейните функции по охраната на императора и осъществяване на вътрешния ред се поемат от новосъздадената конна гвардия, която е съставена от германски наемници. Длъжността префект на претория не е ликвидирана, но от тук насетне изпълняващите я се занимават с граждански и финансови дела. Военната власт е разделена от гражданската.
Следва реорганизация на двора и администрацията. Константин Велики въвежда сложен дворцов церемониал по източен образец. Структурата на имперския двор е изцяло променена и няма нищо общо със старите римски традиции. Около особата на императора се създава специален съвет, върховен управленски орган, наречен „Свещен консисторий“. Членовете на този съвет са обособени в тристепенна йерархия, в зависимост от важността на тяхната длъжност. Постоянни членове на съвета са следните чиновници: началник на службата, осъществяващ надзор над останалите висши държавни органи (magister officiorum), главен юрист (qaestor sacri palatii), който е пръв съветник на императора по юридическите въпроси и двама финансисти (comes rei privatae и comes sacrarum largitionum).

Въпреки че Сенатът отдавна е загубил значението и ролята си в политическия живот на империята и служи като декорация, Константин проявява уважение към тази институция и нейните членове. Много сенатори са назначени на висши постове в централната и провинциалната администрация.
От голямо значение е реформата, която стабилизира финансите на империята. Константин Велики започва сеченето на златна монета – „солид“, чиято стойност се запазва векове напред. За това спомага политическата стабилност и увеличените доходи в хазната. В масово обращение е малка сребърна монета.
При Константин Велики започва масовото закрепостяване на съсловията. Гражданите нямат право да напускат града, в който са родени; ветераните след демобилизация са длъжни да се върнат по родните си места; занаятчиите се прикрепват към съответните професионални организации; колоните се закрепостяват към земевладелеца, при когото работят. Колоните нямат право да напускат господаря си и да отидат при друг. На 30 октомври 332 г. императорът издава строг указ срещу бягствата на селяните-колони:
„Този, у когото бъде открит чужд колон, е длъжен не само да го върне на старото му място, но и да плати данък за времето, през което този колон се е намирал при него. А самите колони, които са се решили да избягат, да се оковат във вериги като роби, за да бъдат принудени да изпълняват по робски начин задълженията, съответстващи на свободните хора“.
Константин Велики се изявява и като военен стратег, осигурявайки стабилността на границите и защитата на империята. В няколко успешни кампании, той и синовете му отблъскват варварските нашествия по Рейн и Дунав. Лично Константин нанася поражения на готи и сармати. Истинската заплаха обаче е от изток – от страна на Сасанидска Персия. Повод за раздора между двете мощни империи става Армения, чийто цар, Тиридат, се покръства и започва християнизацията на страната. Константин подкрепя арменския цар и между тях е сключен съюз. Покровителството на Рим върху Армения никак не се харесва на шаха, който вижда в това заплаха за интересите на Персия. Константин успява да раздразни още повече Шапур II с едно писмо, в което го призовава да проявява толерантност към християнските си поданици. Шахът преценява това като вмешателство във вътрешните работи на Персия и отношенията между двете империи рязко се влошават. Не след дълго персийските войски навлизат в Армения. Рим и Персия са пред прага на войната, но Константин не доживява нейното начало.

Константин Велики поверява част от властта на синовете си, като ги издига всички за цезари. Крисп става цезар през 317 г., Констанций през 324 г., Константин в 326 г., а най-младият Констант е въведен във висшата власт през 333 г.
Императорът резидира основно в Сердика, като посещава Рим само един-единствен път, през 326 г. Тогава се разиграва и тежката семейна драма, помрачила управлението на императора. В пътуването си до столицата Константин е придружаван от сина си Крисп, върху когото пада подозрение в измяна. В Рим императорът внезапно дава заповед за арест на сина му, след което нарежда да го изведат от града и да го екзекутират. Каква е точно истината за тази трагедия – за нас остава загадка. Дали наистина е съществувал заговор, или Крисп загива заради интригите на мащехата си Фауста? Изворите са противоречиви. Съществуват податки, че тя вижда в него съперник на собствените си синове по пътя към върховната власт (напълно нормално в дворцовия живот).
И тук се намесва майката на Константин – императрица Елена, която решава да отмъсти на Фауста за смъртта на внука си. На императора е донесено, че съпругата му има любовна връзка с някакъв роб от конюшните. Това било достатъчно. Според една от версиите той я блъсва в басейн с гореща вода, според друга – нарежда да я затворят в силно затоплена баня, където след няколко часа Фауста се задушава и умира.

 

Източници: Стефан Пройнов: bulpress.bg/ istorianasveta.eu/fakeart.eu
Литература:
Аврелий Виктор. О цезарях
Constantine the Great
Ив. Божилов, Ив. Билярски, Хр. Димитров, Илия Илиев, Византийските василевси, Изд. Абагар, София, 1997
Константин Великий. Жизнеописание
Лактанций. О смертях гонителей. Библиотека Якова Кротова
М. Грант. Римские императоры, Константин I Великий (306 — 337)
Фьодоровна, Елена, Императорите на Рим, величие и упадък. С., 1997
Ф.А. Брокгауз, И.А. Ефрон „Энциклопедический словарь“ , Константин Великий
Hans A. Pohlsander, Constantine I (306 – 337 A.D.)
Якоб Буркхард, Век Константина Великого,М., „Центрполиграф“, 2003